Message in a Bottle in a Sea of ​Nonsense (November 2013) / Бутилка с писмо в море от нонсенс (ноември 2013)

Списание ЛИК. Венци Мицов разговаря с един от броящите се на пръсти български рок експериментатори Теодор Манолов

 

 

 

 

Манолов всъщност май не е концептуалист…
Поне така си мисля, когато чета статусите му във Фейсбук – твърде гротескни, за да бъдат „от душа”, но пък достатъчно жлъчни, за да са „от сърце”. Като че ли познава мистериите на българския културeн живот отвътре, но много държи да (се прави, че) ги възприема от дистанция.
Та той определено не е онзи, дето ще те възхити с таланта и креативността си от пръв поглед… Нито е авангардист, нито пък ключова фигура в ъндърграунда. Уж е експерименталист, а свири по ноти. Асоциален е. Пет секунди след първото си впечатление от него ще пожелаеш да го заколиш с кухненски нож. Пет слушания на някоя негова песен и ще поразмислиш… дали да не е с по-сериозно оръжие.
Преди доста години, някъде през 90-те, той възпя в хип-хоп делничните неволи на дяволите от преизподнята – всъщност май българи от Виденово време, но и реалната угроза от това да спрем да сме грешници, защото ще е антихуманно да оставим без препитание тези, дето трябва да варят нетленностите ни в казана на покаянието. Песента се наричаше Мъчение в ада (Torment in Hell) и съвсем буквално илюстрираше заглавието си. Беше колаборация на бандата му, наречена Da Small Tragoediaz (която, учудващо за родните стандарти, работи и до днес), с метълистите Delta Force и взриви представитe ми за бонтон при правенето на миксове между твърд китарен звук, електроника и пародия а ла Rhymin‘ Man на Frank Zappa.
По-късно открих, че бил и художник. Аз не мога да рисувам, не мога да направя права линия дори. Той пък (твърди, че) може, но не желае – правите линии за него са „свалените пред барока плитки гащи на модернизма”. Затова линията му (и в рисунката, и в поведението) била къдрава като музикалната му мисъл, варираща от агресивно тлъсто към филигранно тънко, от вулгарна хипербола към възвишена парабола.
Но стига толкова за него, почти е готов новият албум на Трагедиите, както той нарича музикалната си креатура. Ремастерирани и преиздадени са и предишните четири дългосвирещи продукции на въпросния тотално и безчовечно експериментален ансамбъл. Ако помните, първите две от тях излязоха в началото на новото хилядолетие на обикновени касети. Втората някъде съвсем се изгуби, обаче първата се срещаше по магазините и който си я е купил, и до днес се кръсти, че такова чудо у нас не е имало!… Достатъчен повод за монолог (тъй като с този човек разговор не може да се води), но има и нещо по-любопитно. DST обявиха на сайта си и в социалните мрежи, че отиват да работят в Берлин, т. е. те вече не са българска банда! Чакай да разберем някои подробности…
Слушамe заедно най-новия трак от предстоящия албум и го питам: какво точно е Da Small Tragoediaz освен името на Пушкиновите Малки трагедии на смесица от уличен английски и
научен латински… Какво е Холокостът?, казва. Е, това е вече много голяма трагедия, може би най-голямата, отвръщам. Той: Значи Da Small Tragoediaz e останалото. Вече си мисля, че от това материал няма да стане, но продължавам: В тази формация са участвали десетки музиканти от родната рок и денс сцена, има и гости от чужбина… Не са ли Трагедиите по-скоро някакво концептуално творческо обединение, отколкото рок група? Той: Това е машина. В едно творческо обединение всяка интегрална единица има съзнание за своята „стойност” или „роля”, има си джоб дискрипшън. В машината, както е при нас, всяка част просто върши своята си работа, стига да се смазва добре… Аз: Значи ти си софтуерът на машината? Той: Несъвсем. Аз просто поддържам устройството в изправност и му подхвърлям шепа съвсем сурови суровини, които да обработи. Суровините са натурални, от живота, т. е. имат трагична консистенция и гъста константа на тревожност.
По тая тема толкоз. Защо хората искат да дават интервюта, като не щат да отговарят на въпроси? Обаче знам слабото му място. Концептуализма! Та питам: Когато стане дума за съвременна експериментална електроника, в главата ми изникват протяжни звукови пейзажи с подчертано индустриален бекграунд, тук-таме някой и друг построк риф или пък крясък поезия без рима. Бутилка с писмо за помощ, прекъсва ме, в море от дигитално сгъстен атмосферичен нонсенс. Това е, което пускам! Добре го рече. Човек доста по-трудно си представя въпросния етикет, продължавам, залепен върху класически структуриран (куплет-припев-соло), при това вокално ориентиран, почти мейнстрийм денс продукт в грубо скована опаковка от тежък рок, вързан на клуп с панделка от хип-хоп клишета. Като Zappa от XXI век, с Emerson, Lake и 2pac в състава си, но ремиксиран от The Prodigy. Това впечатление оставя музиката ти. Ама каква е идеята?
Отговаря: Ще ми се да правя ритми, на които се танцува ритуално, бясно и до смърт, а текстовете да се повтарят мантрически, докато оформят секвенция от естетически некоректни смисли. Само това не е изцедено от преповтаряне, не мислиш ли? По отношение на танца обаче рокът като че ли е поизчерпан, по отношение на „литературата” в текстовете – другите поп жанрове още са назад. Някои викат, смеси ги и готово! Ама това е изпята песен от Genesis насам. Номерът е не да ги смесиш, а да ги конфронтираш градивно.
Аз: Звучи помпозно, но такова арт-изделие доскоро се произвеждаше, и то в България, и то тъкмо от вас. Ама чувам, че тая екологично нечиста микстура вече е „мейд ин Джърмъни”. Ти си в София. Другите музиканти ли заминаха? Какво става? Нищо не си разбрал, казва. Това е политически акт, символично се отказахме от българско културно поданство. За къде го пишеш това? За ЛИК, викам. Може ли да говоря за политика, пита. Абе, не е желателно, отговарям. Е, тогава, казва, пиши го накратко – ние сме си българи и ще си носим тази чест и този кръст вовеки, но в момента у нас има неща и хора, заради които не желаем бандата ни да се свързва с „българската култура”, нито „българската култура” да се лустросва с подобна банда. След четири години може и да се “приберем” от тая духовна емиграция.
Моя милост разбира, че посоката става проблемна, и сменя темата: разкажи с няколко думи историята на DST. Обаче наистина накратко, щото в редакцията и без това ще я съкратят. Това е суперскучно, разправя ми, кой го боли за историята, иди на улицата и виж, че никой не се интересува от нея. Никой не помни нито купоните за мляко, нито режимите на тока, нито хиперинфлацията. А това беше преди има-няма 15 години. Da Small Tragoediaz обаче e още по-старо зло. Кой ще ти помни 1992 година, когато с други „резервни части” замислихме да издаваме музика, която не се слуша, а се тълкува. Като сън или като произведение на авангардното изкуство. Да има в нея и „висока литература”, и „фолклор”. Тоест вкъщи да я „четеш”, на концерт – да я танцуваш… със саби примерно.
Този се отплесна! Пресичам го веднага: Как художникът Манолов определя групата на музиканта Манолов? Още малко и ще стане хубав въпрос, казва. Но схващам смисъла. Художникът, формално, е радикален академист. Музикантът е пълен малоумник. За щастие художникът го държи здраво за тирантите. Така че ако музиката на музиканта е еквиалент на изложения като произведение писоар, то писоарът е нарисуван с маслени бои върху платно в абсолютно класическа техника.
Аз: Чудесно, но друго имах предвид. Стилът? Какъв точно е вашият стил – дръменбейс, метъл, дъбстеп, хипхоп? Той: ако пееш рап, но махнеш скречовете на диджея и сложиш вместо тях струнен квартет, това пак си е рап. Ако обаче пееш рап за древни цивилизации – ти си почти сюрреалист. (Това, ако искаш, го махни, казва още: обаче ако си рапър, а подкрепяш доктрина, която заклеймява рапа като „упадъчен” – ти си малка трагедия.) Но когато пееш за древни цивилизации, на кого му дреме в какъв стил го правиш?
E, вие не пеете за древни цивилизации, ядосвам се, даже напоследък доста политически, актуално и „дясно” се изказвате в парчетата си. Нали ти рекох, вика, че ако задъвчем тая тема, интервюто отпада? Ако си екстремно антиляв, това не значи, че си десен!!! Казах ви, че не може да се говори с този. Та се връщам в руслото…
Слушамe последното му парче. Уточнява, че е демо. Казва се Desolation Pt 4 и е в колаборация с Други гласове – бандата на вдовицата на Димитър ВоевНели. Полукавър го нарича. Идеята била на Нели Воева, но въпросният май го е здравата преаранжирал и е превърнал нейния интимистки алтърнатив в адски корав метъл. Електронни каси, режещи китари и даркуейв хармония. Спомням си, че DST правеха музика, която години по-късно, в доста по-омекотен стилистично вариант, изстреля Rammstein нагоре като обновители на мейнстрийм рока. У нас нямало прогресивни ли? Намесва се: Нали ти казах, че не съм богът в машината? Ето, имам съавтори, в повечето песни е така, някой дава идеята, аз я прецаквам и я давам на машината да я поизглади. В това отношение – в рециклирането, съм най-съвършеното от зъбните колела. Ми, добре се справя машината, заявявам. Доста „арти” като за прост механизъм. Дето се вика – и двигателят за емоционално горене – десеттактов, и мелодичната трансмисия трака като по ноти! Хич не уйдисва на твоя вечно антиатитюд!
Този обаче си обяснява нещата по друг начин: То, ако си анти, не е готино да си „анти”. Чувал съм, събрали се четири момчета и казват: хайде да свирим антимузика. Речено – сторено. Това си е вече някакво ниво на концептуалност, макар и доста близко до повърхността. Моето антиниво на антиконцептуалност обаче е: не може ли тази антимузика все пак да звучи като музика. Той, Бекет, Годо го е писал с думи, не с междуметия.
Прибирам се с чувство за зле свършена работа и си пускам Frankenstein is in da House на DST. И се замислям – защо по дяволите са се кръстили на името на Пушкиново произведение.
И да го питам – няма да каже. Трагедиите – каквото и да са – група или тайно общество от интелектуалци – са си сложили това име, за да се предпазят от тъпанари. Иначе щяха да се кръстят с лесно запомняща се петбуквена дума и да облекат потниците с претенциите на презентацията на новия си фешън клип.
Все пак човекът ми рече нещо, което може и да е отговор: защо някой поставя Шекспир със съвременни костюми или вкарва мултимедия в Бурята? Защото иска да актуализира моабета на Шекспир, или защото иска да помогне на публиката да схване колко всъщност актуална си е контемпоралната буря? Иначе тоя Плюшкин не съм го слушал!” (Да, бе!)
Предстои нов сборник Трагедии. Те вече не представляват „беге” сцената, защото тя иска друго. Слава Богу, DST са оценени във всякакви ъндърграунд класации навън, там, където, който е „куул”, верно си е куул.
Иначе Манолов май не е концептуалист. Дявол e, който с бандата си вари нечестивите в казана. Франкенщайн, който за малко не си е вкъщи…
Аз съм фен на DST. Не знам дали това ме прави европеец, но поне няколко дългосвирещи албума време ме кара да не се чувствам „балканец”. Ама не, че нещо. Този си е един от нас, вътрешните емигранти в собствената си страна. Дяволи сме. Живи дяволи. Но не сме виновни за ниското равнище на работната заплата в ада… Това е в ресора на архидяволите – любими негови персонажи. Иначе, ако и там е като тука, не се заблуждавайте, греховете ще ви се върнат тъпкано… Отново!
Амин…

Back 2 ARTICLEZ / Обратно към ВРЕЛИ-НЕКИПЕЛИ

OFFICIAL WEB SITE OF DA SMALL STRAGOEDIAZ
®©2012 This website is created by Maslev & Manolov and edited by Manolov.
Този сайт е направен по дизайн на Маслев и Манолов и под редакцията на Манолов.

canadian pharmacy Refill Services canada pharmacy [[\ order stromectol a large product list.